Бабо!
Колко малко любов ще се размени днес! А колко много шоколад ще се изяде!
(Нищо, че е под формата на сърце, то пак е със същите калории като през другите дни.)
Колко много латекс с въздух на клечка ще се вее по улиците!
Колко образователни статии за мъченика Свети Валентин и историята на празника ще се пишат и четат!
Колко хейт (омраза) ще се лее от всички революционери, самотници и моралисти за това как не бивало да се обича само един ден годишно!
Колко гневни статуси ще има в Twitter за лицемерието и маркетинга, за чистата любов, която била обърната на мръсен, долен бизнес!
Колко момичета ще пърхат с мигли и ще казват на приятелите си при вида на n-тия сърцевиден балон “Ох, че сладко, много ти благодаря!” и тъкмо да се свестят и да кажат “Чакай малко, това не е достатъчно!” и ще получат червена бонбониера и може би дори обеци – сърчица!
А помня каква истинска емоция беше това в училище! Първото е, че всяка година директорката трябваше да разреши употребата на обща кутия за валентинки. Тя се поставяше във фоайето седмица преди това, за да имат време момчетата, а и по-смелите момичета, да измислят и пуснат своите валентинки. Пази Боже да пуснеш подписана валентинка, а да вземе някаква проклетия да се случи преди 14-ти февруари! Я да се скарате, я да дочуеш от приятели какво казал/а той/тя за теб….! Срам! После ходи убеждавай пощальона, че не си я писал ти тази валентинка, но си я искаш обратно!
Второто основно нещо беше, че момчетата нямаха пари. Жертването на джобните за баничка за подарък хем щеше да завърши с тъп подарък, хем с глад. Затова за всички ни беше важно да има кутия за валентинки! Безплатната любов винаги е била блян.
Третият фактор – очакването! Никога не се знаеше дали ще получиш, колко ще получиш, от кого ще са… Ще има ли някой гаден плъх, който да е написал фалшива валентинка, само за да ти се подиграва? Ще има ли признати чувства и как ще са фразирани те? Ще има ли “Убичам те и искам уфициално да ти го кажа”, което да докаже, че любимият мъж може с един ред да ти стане антипатичен…? Ще обърка ли пощальонът класовете и ще получи ли някой друг твоите валентинки?
Обожавах този ден като малка! Без значение дали бях разочарована или очарована – в този ден аз имах надеждата, че Някой ще бъде истински смел и ще ми каже, че ме обича. На картичка, хартийка, салфетка…
Когато пораснах започнах да разбирам, че този ден е реално католически празник, че няма данни дали не е само легенда, че е тъпо да се чества, защото трябва да се обичаме всеки ден…
Преди няколко години в мен се появи желанието на онова малко момиченце, което тичаше по коридорите на 36-то СОУ, за да прочете първа валентинките си! Попаднала бях на романтик, който успяваше да прави доста от дните ми специални и въпреки това ми се искаше и Свети Валентин отново да е онова, което беше! Нещо като да дадем на Дядо Коледа втори шанс да се окаже реален! Гаджето ми тогава, уви, беше настроен много бунтарски и се зае да ми обяснява всичко онова, което аз вече знаех, за да ме убеди колко е грешно да се празнува подобен ден!
Въпреки всичко, привидно Любовта победи!
Ето: прибирам се у дома, свещи, сложена маса, вино, 2 чаши, ухае прекрасно. Картичка на масата. Страхотни думи. Аз сядам. Получавам целувка и комплимент. Тиганът се приближава. И ужас! Отвътре ме гледат десетки очи на скариди. Сдържам сълзите си: любимото ми ядене, но с очи… Аз не искам да ме гледа – искам просто да ям и да обичам! Те ме гледат и… той ме гледа! Всички очакват нещо от мен!
Обяснявам му, че не обичам скариди с очи, но му благодаря. Разплаквам се. Хапвам една скарида от уважение и макар очите й да остават извън корема ми, аз съм сигурна, че тя в момента ме оглежда отвътре…
“Прав си. Беше глупава идея да празнуваме Свети Валентин!”
––-
Сега вече се чувствам подготвена за всякакъв Свети Валентин.
Но има само един истински важен фактор: Имам хора, които да обичам. И това е прекрасно!
С обич,
Аз
Blog to Granny 