Какво се случи тази година?

Какво се случи тази година?

Мила Бабо, мили Дядо,

Скъпи читатели,

Каква активна, позитивна и творческа година измина за „Блог до Баба“!!!

Вече официално мина една година, откакто почнах да пиша писма до моята Баба Пенка и впоследствие до моя Дядо Влади. А то се оказа, че писмата ми стигат до много повече хора. Май дори получих благодарности, че съм успяла малко да помогна. Нека ви разкажа как точно мина 2017.

Решения: Още в началото на годината реших да премина от пълен работен ден на половин работен ден за фирмата, в която работех. Това беше с цел да мога да обърна повече внимание на социалната си дейност, която ме запълва и прави много щастлива. Дори започнах да инвестирам малко във Фейсбук реклама, за да стигат статиите до повече хора.

Оказа се, че колкото и „малко“ да работя, всъщност когато нещо не ми е на сърце, просто не мога да продължа. Затова напуснах постоянната си работа и се занимавах с почасови проекти. Само две седмици по-късно смелото ми решение беше внезапно възнаградено: с мен се свърза журналистка от вестник „Капитал“.

Медийни изяви за „Блог до Баба“: Първият много голям пробив беше интервюто ми във вестник „Капитал“ с близо 15,000 прочитания. Оттам последваха няколко интервюта. С мен се свързаха две предавания от БТВ, но първи бяха от съботния блок: https://www.btv.bg/video/shows/tazi-nedelia/video-sabota/blog-do-baba.html

След това страхотно представяне от БТВ, получих имейл с предложение от БНР, където прекрасният екип ме посрещна много топло и наистина направихме едно искрено и разчупено интервю: http://bnr.bg/post/100852441/novite-tehnologii-i-socialnite-mreji-ne-samo-za-mladite-vijte-zashto-v-blog-do-baba

Последва почти изпросено от мен интервю във вестник „Трета възраст“, които ми отказаха седмична рубрика, защото темата за включването на възрастните хора в света на младите не била за техния вестник. Първо се разочаровах. После близките ми ме увериха, че много добре са ми отговорили от този вестник и че определено не ми е там мястото. Посетих чудесния форум „Дълголетие“ и се сдобих с полезна информация, която споделих с вас и която ми отвори очите за една нова тема за следващата година: Здравето.

Първи стъпки в борбата: Продължих да пиша. Станах председател на НПО и започнах да кандидатствам за най-различни проекти. Нямам спечелен проект за 2017 година. Участвах в конкурси за социална журналистика, на някои от които бях поканена да участвам. Хората си бяха направили труда да ме намерят и да ме поканят, но пък не ме наградиха. Нещата започнаха да не изглеждат така позитивно. Реших да продължавам да пиша, да говоря и да вярвам в каузата си. Междувременно се записах за изпит по италиански език, ниво Б2, за да мога евентуално някой ден да се възползвам от знанието. Започнах трескава подготовка с много добър педагог. (Чакам резултат след няколко месеца, но имам добро предчувствие).

Вестник Труд: В една студена, но слънчева сутрин разгледах редакторския екип на вестник „Труд“, защото си спомних, че Баща ми ми каза, че това е един от вестниците с най-голям тираж, съответно и най-четен от моята таргет група.

Писах им, предоставяйки няколко линка към статиите в блога, и помолих за среща. Няколко дена по-късно, в неделя, докато бях на планина, получих покана за среща. Много се развълнувах. Това всякак си беше (и Е) един нов връх за мен. Повреме на срещата отворих компютъра, готова да доказвам на редактора колко ще е полезно да има рубрика като тази, която си представям. Той (явно виждайки как нослето ми трепери като на зайче) каза: „Но аз нямам нужда да бъда убеждаван… Просто да решим как ще се казва рубриката“…). Седмица по-късно имах рубрика „Дигитално училище“ във вестник „Труд“. Много съм щастлива и благодарна, че започнах да достигам повече до хората, за които все пак пиша.

Критики: Разбира се извън множеството похвали се появиха и хора с друга визия, които рязко ми споделиха как те биха направили, това което само аз правя. Тези мнения са винаги интересни, защото човек, който не ври и кипи в контекста на случащото се, има бегла представа за начина, по който тече един такъв социален процес. Въпреки това, критиките са ценни за мен, защото мога да вникна под егото на човека и да измъкна нещо ценно за себе си. Сред най-популярните:

  • Ти си сама, няма да можеш да обучиш цяла България.
  • Ти нямаш план за действие.
  • Гледай да не се главозамаеш от медийните изяви.
  • Ама как ще печелиш пари от това? (на месец 3!!!!!)
  • Твоята таргет група има компютри/таблети само в София

Плановете ми за 2018: Да продължа да пиша. Искам да издам и книга, която по много симпатичен начин да разказва за промените в света ни благодарение на технологиите. Обмисляме начин за партниране с едни чудесни момичета, които посещават старчески домове, за да даряват възрастните хора със светлина и надежда. Ще доброволствам отново. Ще се пазаря за зала с компютри, която мога да използвам, за да организирам безплатно обучение. Ще пусна някой и друг проект с надеждата, че някой ще ме забележи без връзки.

Много съм благодарна на хората (и животните), които ме подкрепиха. Не защото е Коледа и тонът трябва да е сълзлив. Тяхната подкрепа беше целогодишна, такава е и моята благодарност. За една година „блог“ постигнах повече, отколкото евентуално дори си бях мечтала.

Само продължих да пиша, да вярвам и да обичам.

И никога няма да забравя Баба и Дядо, които ме обичаха толкова много и продължават да го правят. 🙂

 

Реклами

До Баба относно Свети Валентин

До Баба относно Свети Валентин

Бабо!

Колко малко любов ще се размени днес! А колко много шоколад ще се изяде!

(Нищо, че е под формата на сърце, то пак е със същите калории като през другите дни.)

Колко много латекс с въздух на клечка ще се вее по улиците!

Колко образователни статии за мъченика Свети Валентин и историята на празника ще се пишат и четат!

Колко хейт (омраза) ще се лее от всички революционери, самотници и моралисти за това как не бивало да се обича само един ден годишно!

Колко гневни статуси ще има в Twitter за лицемерието и маркетинга, за чистата любов, която била обърната на мръсен, долен бизнес!

Колко момичета ще пърхат с мигли и ще казват на приятелите си при вида на n-тия сърцевиден балон “Ох, че сладко, много ти благодаря!” и тъкмо да се свестят и да кажат “Чакай малко, това не е достатъчно!” и ще получат червена бонбониера и може би дори обеци – сърчица!

А помня каква истинска емоция беше това в училище! Първото е, че всяка година директорката трябваше да разреши употребата на обща кутия за валентинки. Тя се поставяше във фоайето седмица преди това, за да имат време момчетата, а и по-смелите момичета, да измислят и пуснат своите валентинки. Пази Боже да пуснеш подписана валентинка, а да вземе някаква проклетия да се случи преди 14-ти февруари! Я да се скарате, я да дочуеш от приятели какво казал/а той/тя за теб….! Срам! После ходи убеждавай пощальона, че не си я писал ти тази валентинка, но си я искаш обратно!

Второто основно нещо беше, че момчетата нямаха пари. Жертването на джобните за баничка за подарък хем щеше да завърши с тъп подарък, хем с глад. Затова за всички ни беше важно да има кутия за валентинки! Безплатната любов винаги е била блян.

Третият фактор – очакването! Никога не се знаеше дали ще получиш, колко ще получиш, от кого ще са… Ще има ли някой гаден плъх, който да е написал фалшива валентинка, само за да ти се подиграва? Ще има ли признати чувства и как ще са фразирани те? Ще има ли “Убичам те и искам уфициално да ти го кажа”, което да  докаже, че любимият мъж може с един ред да ти стане антипатичен…? Ще обърка ли пощальонът класовете и ще получи ли някой друг твоите валентинки?

Обожавах този ден като малка! Без значение дали бях разочарована или очарована – в този ден аз имах надеждата, че Някой ще бъде истински смел и ще ми каже, че ме обича. На картичка, хартийка, салфетка…

Когато пораснах започнах да разбирам, че този ден е реално католически празник, че няма данни дали не е само легенда, че е тъпо да се чества, защото трябва да се обичаме всеки ден…

Преди няколко години в мен се появи желанието на онова малко момиченце, което тичаше по коридорите на 36-то СОУ, за да прочете първа валентинките си! Попаднала бях на романтик, който успяваше да прави доста от дните ми специални и въпреки това ми се искаше и Свети Валентин отново да е онова, което беше! Нещо като да дадем на Дядо Коледа втори шанс да се окаже реален! Гаджето ми тогава, уви, беше настроен много бунтарски и се зае да ми обяснява всичко онова, което аз вече знаех, за да ме убеди колко е грешно да се празнува подобен ден!

Въпреки всичко, привидно Любовта победи!

Ето: прибирам се у дома, свещи, сложена маса, вино, 2 чаши, ухае прекрасно. Картичка на масата. Страхотни думи. Аз сядам. Получавам целувка и комплимент. Тиганът се приближава. И ужас! Отвътре ме гледат десетки очи на скариди. Сдържам сълзите си: любимото ми ядене, но с очи… Аз не искам да ме гледа – искам просто да ям и да обичам! Те ме гледат и… той ме гледа! Всички очакват нещо от мен!

Обяснявам му, че не обичам скариди с очи, но му благодаря. Разплаквам се. Хапвам една скарида от уважение и макар очите й да остават извън корема ми, аз съм сигурна, че тя в момента ме оглежда отвътре…

“Прав си. Беше глупава идея да празнуваме Свети Валентин!”

––-

Сега вече се чувствам подготвена за всякакъв Свети Валентин.

Но има само един истински важен фактор: Имам хора, които да обичам. И това е прекрасно!

С обич,

Аз

Монолог до Баба

Монолог до Баба

Здравей, Бабо!

Много стана сложно с любовта напоследък.

Изглежда почнахме да искаме все повече и повече. И понеже не сме преживявали нито война, нито истински глад, понеже успяхме дори на 25 да видим повече свят, отколкото много от вас не доживяха да видят, желанията ни нямат край. Видяхме много, хапнахме доста райски ябълки, взехме 5-10 ваши години за една.
Така доста от нас имат идеалистична представа или завишени очаквания за работа, любов и цялостната степен на трудност в живота. Връзките почнаха да имат краен срок. Почнаха да се чуват разни неща като “най-много 10 години” (ако се слагат консерванти), а пък най-живата форма на Любовта падна до първите 3 години. Па който “се прецака” да си има дете в тези замъглени от любов 3 години: кофти тръпка! Появиха се много онлайн пространства, които предлагат секс, еротика, среща и нова емоция всеки ден.

Възможностите станаха много повече, с тях разбира се размиха и дадени ценности. (Вие като се карахте с Дядо, не си спомням да сте си тръгвали, да сте се плашили с раздяла или да сте се развели… Как беше? Стояхте, правихте компромиси и поправяхте щетите? Интересно ми е дали ако живееше в този Нов свят би изживяла пак така живота си…)
Както и да е. С промените в изискванията и очакванията, започна недоволството, назиданието, заплахите, че ще си тръгнем, защото вече има много възможности и не ни пука кой какво ще си помисли. Ние сме над общественото мнение. Знаем, че дребните душички клюкарстват за другите, а големите хора говорят за идеи. Пък сме едно идейно, предприемаческо поколение!

В резултат на всички тези проблеми, връзките започнаха да изтъняват.

Крехки. Заменими. Чести.

“Следващата връзка, моля!” Поуките трябва да се вземат бързо, защото докато се озърнем и вече имаме среща. Как толкова бързо, ще попиташ. Появиха се онлайн пространства като Тиндър (Tinder): платформа за срещи, базирани на локация. Снимки на мъже/жени близо до теб – става, не става, става, не става…

Бабо! Вече е достатъчно да си близо до някого и да си дадете супер лайк, за да излезнете на среща! Не зависи от това кога ще има купон, дали някой е свободен, дали родителите ви уреждат срещи със сина на колегата… Средството е лесно, имаш срещи (плащаш си за тях, но не е проституция поне… или поне не официално), срещаш какви ли не екземпляри. Да! А когато се наситиш, идват нови изненади. И за какво трябва да се стараем да разберем някого 10, 20, 30 години? Да жертваме себе си? (Представа нямаш какво влагаме ние в тази дума “жертвам”… Например той иска да отиде в Испания, а аз в Италия. Аз правя Жертвата да отидем там, където иска той… Такива работи.)

Знаеш ли, обаче, Бабо, какво не се промени, откакто ти си тръгна? Чистата любов.

Енергията от Истинската Любов. Тази, която без да обещава – дава. Тази, която без да прави сметка, прави истински жертви без назидание, а с усмивка. Топлината, която двама човека обменят с едничкото желание да растат заедно.

Наскоро ми казаха, че любовта и характерите са две различни неща. Обичта я има, но характерите трябва да се напаснат. Макар да ми прозвуча малко ретро, разбрах, че е истина. 🙂